Шон Макалистър е един от най-смелите и уважавани съвременни документалисти. Като специален гост на тазгодишния София Филм Фест, той представи най-новия си филм „Северна душа“ в Пловдив след прожекцията му в София. Документалният филм разказва историята на Стив Арнът и неговия проект Beats Bus в годината, в която родният град на режисьора Хъл става британска столица на културата. Шон Макалистър е поканен за режисьор на церемонията по откриването, а по същото време Стив е работник в склад и организира класове по хип-хоп за деца от маргинализирани общности в града, за да им помогне да станат по-уверени, както и да следва своите мечти за един по-добър и пълноценен живот.
Красимира Джисова разговоря с Шон Макалистър за „Северна душа“ и за предишните му разтърсващи документални филми – „Сирийска любовна история“, „Неохотният революционер“ и „Либерачи от Багдад“, които го отвеждат съответно в Сирия, Йемен и Ирак.
Най-новият Ви филм, „Северна душа“, се занимава с изключително спорни и тревожни въпроси като Брекзит и бедността в родния ви град Хъл. От една страна, Хъл е град с богато културно наследство и вероятно хората биха очаквали да попаднат в космополитна среда. От друга страна обаче, мнозинството от жителите на Хъл гласуваха срещу ЕС на референдума през 2016, при все че само около 7% от населението на града е от други държави в ЕС. Намирате ли това за парадоксално?
В Хъл има много различни хора. Нещата стоят по същия начин, както и в България. И много от тези хора не са изключително образовани. Крайнодесните медии знаеха на кого говорят и кои "бутони" да натиснат, но това е донякъде и исторически обусловено. Спомням си, че когато снимах в Хъл през 2003, пристигнаха първите кюрди, търсещи убежище. Те просто бяха захвърлени в града, без да се дава каквато и да е информация на бедните и на общността като цяло. Настаниха ги в много хубави имоти в центъра на Хъл, които хората от работническата класа не могат да си позволят. Не бяха настанени на места, типични за средната класа или богатата прослойка, а разпръснати в градове като Ливърпул, Глазгоу и Хъл. Иронията е, че много малка част от населението на Хъл може да се определи като местно, тъй като градът е изграден край пристанища. Ако се върнете векове назад, ще установите, че гражданите на Хъл са идвали откъде ли не. Мисля, че Брекзит се дължи най-вече на бедността, а не на имиграцията. В Британия има по-голяма поляризация между богати и бедни, като последните на свой ред не обвиняват политиците и елита, а нападат имигранти, за съжаление.
Какво точно виждате на социалната карта на Англия?
Хората, които днес се чувстват сигурни, ще загубят тази сигурност, тъй като ни тласкат към ситуация, подобна на наблюдаваната в Южна Африка. Освен ако не направим нещо заедно по въпроса. Ако искаш да си богат и защитен, трябва да се защитиш, а когато хората са дотолкова изстискани, може да се очаква, че онези сред тях с манталитета на Робин Худ просто ще дойдат и ще си вземат каквото искат. Е, това няма да се случи, ако „работата, която вършат, си струва”, както казва правителството. Но работата, която вършат, не си струва! Сега има повече възможности, откогато и да било. Няма причина да останеш без работа. Ако си достатъчно глупав да имаш такава. [Смее се] Нищо от това обаче не си струва. Мамка му, защо да товариш и разнасяш пакети по цял ден, опитвайки се да свържеш двата края?! (такава е била работата на Стив в склада – б. а.)
Трудно ли беше да снимате в родния си град? Имаше ли очаквания да представите хората там по определен начин?
Носех отговорност, тъй като бях режисьор на откриването на събитието и вниманието беше насочено към мен. Освен това филмът е пълнометражен, реализиран с подкрепата на Би Би Си 2, така че наистина имаше доста напрежение. Е, в началото си помислих: „Ей, това е страхотно! Ето един позитивен филм за общността, капитализма, компанията, която помага на хората, за приноса към децата... Всичко е прекрасно.“ И после се случи нещо, което не беше част от плана ми, и което напълно промени картината. Бях малко притеснен на премиерата на филма, тъй като присъстваха всички отговорни лица с власт в града – кметът, председателят на Общинския съвет, депутати, и всички те стояха там в очакване. Не исках да направя някакъв розов филм, в който всичко да изглежда чудесно. В никакъв случай! Но също така не исках да направя церемония, след която хората да казват за мен: „Гледай го тва лайно!“.
С други думи, става въпрос за това да се намери баланс.
За много деликатен баланс. Както казаха зрителите на прожекцията в Женева миналата седмица, филмът те оставя с едно мрачно усещане, но самият филм не е мрачен, в него има надежда. Става дума за баланса между мрачното и обнадеждаващото. Мрачната страна на нещата е, че това е шибаната реалност за тези хора. Социална мобилност?! Майната ви! И все пак трябваше да балансираме материала, с който разполагахме. Монтирахме в продължение на половин година. Имаше кадри с игли на улицата, заснехме неща, които... Можех да вкарам много по-екстремни детайли, но ми се струваше, че всички ние разбираме от каква среда идва Стив.
Като главен герой в този документален филм, Стив можеше да се окаже и стигматизиран или поне изложен на осъдителни оценки. В края на краищата не е важен само градът, а и отделният човек.
Това е основното, което ме мотивира да направя този филм. Макар да съм работил извън Великобритания в продължение на 20 години, през цялото това време следях какво се случва на север и съм се връщал да видя приятелите си. Нещата, които излъчваха по телевизията, бяха ужасяващи. Изобразяваха хора като Стив по ужасен начин. И това се дължи на факта, че въпросните кадри не са дело на хора като Стив, а на задници, посещавали университети като Оксфорд и други подобни. Те никога не са вървели по същите улици като Стив и със сигурност никога не са работили в шибана фабрика. Те си имат своите цели, нямат никакво чувство за хумор и не могат да разберат тези хора. Отиват на такива места, колкото да направят едно своеобразно имотно порно, да покажат най-позорното. На мен не ми е позволено да снимам елита, техните съпруги и приятелки, нито пък как си прекарват свободното време. Тогава защо, по дяволите, тези от Оксбридж ще идват да снимат хората от работническата класа? Смятам, че тази врата следва да бъде затворена.
Основателен въпрос. Освен това се получава неловко, когато хора от работническата класа служат като пазители на входа, буквално или преносно, и не позволяват именно на такива като тях да преминат прага.
Малко е тъжно, защото хората на входа започват да се усещат горди от това, което вършат. Работническата класа се бори с хора от работническата класа, за да защити дамата на коня...
Очаквайте пълното интервю следващата седмица
#23SofiaIFF