Пресконференция София Мийтингс
На 13 март от 11 часа във фестивален център „В парка“ бе проведена пресконференция София Мийтингс, с участието на Мира Сталева – директор на София Мийтингс, Жана Караиванова – изпълнителен директор на Изпълнителна агенция „Национален филмов център“, както и Камен Балкански – директор бюро „Творческа Европа МЕДИА“. Ето какво споделиха те пред гостите на пресконференцията:
Мира Сталева: София Мийтингс е копродукшън пазар, който се случва вече 16 години и има за цел да подпомогне проектите на режисьори с първи, втори и трети филм, така че те да намерят съответно финансиране и партньори, и по този начин
да се постигне показването им на различни фестивали и кина, и да се задвижи тяхната дистрибуция. Амбицията ни в началото беше свързана с това да помогнем на вторите филмови проекти, защото си даваме сметка, че след направата на първия филм, очакванията са изключително високи и сме наясно колко е трудно да защитиш таланта си с втория си филм. И тъй като липсваше опит в България, решихме, че ще е добре да докараме европейската индустрия, за да може в разговори и уъркшопи да се разбере в действителност “от А и Б” как трябва да се процедира. Мога да кажа, че през последните 16 години успешно се справихме с тази задача.
В момента българското кино пътува навсякъде. Няма голям кинофестивал, който да не показва български филм. Забележете само колко български филми има в програмата на София Филм Фест и в програмата на всички български фестивали. Фестивалите са един от основните начини за алтернативна дистрибуция на филми, а най-голямата победа за една продукция е да стигне съответно до колкото се може повече зрители.
За да може да съществува София Мийтингс, освен таланта и амбицията на българските режисьори и продуценти, имаме нужда и от партньори, които чрез политиките си се грижат за запазването и разцвета на тази програма. Нашият най-голям и верен партньор е Творческа Европа, която ни помага още от времето, в което България не беше член на ЕС. Тя ни обръщаше внимание, за което ѝ благодарим. Освен големите структури на европейско ниво, без Националния филмов център, с който се движим ръка за ръка, София Мийтингс нямаше да е това, което е сега. Освен тях, основен партньор на фестивала е Столична община, без която това събитие нямаше да се случи.
Когато говоря за българко кино и за нашите родни структури, София Мийтингс е международно събитие, но нашата амбиция е преди всичко да развием българския пазар и да подпомогнем българските режисьори и продуценти.
Националният филмов център финансира производството, разпространението и показа на български филми и финансира почти всичко, свързано с киноиндустрията. Европейското кино минава през много трудни, но същевременно много интересни времена, в които всичко се трансформира. Основният елемент тази трансформация да бъде успешна, са в действителност копродукциите, защото всяка европейска държава страда от недостиг на средства, за да може сама да затвори бюджета на непрекъснато оскъпяващите се филми. Ние, като филмов център, подкрепяме много активно копродукциите. Тази година сме увеличили финансирането за международни копродукции с 53%. Това е с цел да се стимулират всички кинодейци активно да търсят и да влизат в партньорства със своите европейски и партньорски контрагенти, за да може филмите да са по-добре финансирани и съответно – по-успешни.
Контекстът, в който София Мийтингс работи, е този на непрекъснато състезание и по този начин най-добрите привличат европейската подкрепа. Традиционно ние правим щанд, на който посрещаме всички които имат въпроси относно кандидатстването и средствата, които може да се получат като подкрепа – могат ли да бъдат подкрепени дадени филми, каква част от филмовото производство може да бъде финансирано, както и от кого. В момента имаме пет международни филмови фонда, които подкрепят копродукциите, което е изключително важно, особено за по-малките кинематографии, каквато е и нашата. Тези фондове са с отворени срокове до 1-ви април. В тях може да се кандидатства, ако имате партньори от страни в Европейския съюз, като някои от фондовете са отворени и към партньорства със страни извън Съюза
„За бащите и синовете“ - между детската игра и кошмара
Абу Осама мечтае за халифата. Осемте му сина носят имената на муджахидински мъченици, рецитират части от корана още с проговарянето си и растат с мисълта, че се готвят за джихад. Заедно с други ислямски фундаменталисти, той е избирал да остане в контролирана от религиозни бунтовници област, напълно убеден, че минните полета и постоянния обстрел са за предпочитане, когато победата е толкова близо.
Сирийският режисьор Талал Дерки печели доверието на Абу, представяйки се за военен фотограф, но снима основно синовете му. Сред детски игри, руини и прахоляк номинирания за Оскар „За бащите и синовете“ изгражда образа на един баща, в чието мислене няма конфликт между огромната, щедра и очевидна любов към децата му и готовността да ги прати на мъченическа смърт. Всъщност, Абу съвсем съзнателно ги подготвя за бъдещето, обучава ги в стрелба и обезвреждане на мини, праща ги на военни лагери, а синовете му изглежда очакват с нетърпение да възмъжеят и да се включат в борбата.
„За бащите и синовете“ разтърсва с лекотата си. Персонажите не изпитват съмнения, тотално са се оставили в ръцете на свирепия, но и бащински обичлив бог, убедени са в собственото си превъзходство и в идването на Армагедон. За да не изгуби доверието им, Талал Дерки не излиза от роля, не задава въпроси, не се намесва дори когато пред камерата му животът на някое от децата е застрашен. Сякаш войната, съвсем реална в своите жестокости, разрушения и чудовищни загуби, е някаква игра, в която всички ще спечелят. Подобно на режисьора, зрителят се усеща парализиран, като в кошмар, който обаче се оказва напълно реален. След финала продължаваме трескаво да търсим изход, какъвто Талал Дерки, разбира се, не ни предлага.
„За бащите и синовете“ е част от съвместната програма на София Филм Фест и Български Хелзинки Комитет. Следващите му прожекции са на 16.03 в Културен Център „G8“ от 21:15 и на 19.03 от 14:30 часа в Дом на киното.
„Вечна красота“ – истории за личния комфорт с вътрешното и външното
„Създаването е красота.“ Този израз може да бъде открит в думите на един от моделите във финалните изказвания в документалния филм. А „Вечна красота“ показва създаването на един динамичен колективен портрет, събран от разказите на хора, които са лица не само на последните модни тенденции за облекло, аксесоари или прически, а и на „различния“, „несъвършен“ или вече преминал границата на стандартното „красиво“ човек, който, независимо от външността си, е част от обществото.
Така филмът не предава цялостна история на една случка, нито разказа за един житейски път, което е характерно за документалното кино, а прескача свободно от Франция в Америка, Китай и обратно, докато показва начина на живот на модели с различна националност, възраст и външност, които са намерили комфорт в себе си и своето тяло. А това спокойно може да бъде наречено красота без кавички и въпросителни. Това е и едно от посланията на моделите и филма. Красотата няма и не може да има стандарт. Като видима форма, тя е само малка част от невидимото цяло. Във филма един от по-младите модели вижда красота в мъдростта. А по-възрастните модели, които са основна част от сюжета на филма, откриват красота в способността да приемаш възрастта, което отхвърля ограниченията за пълноценен щастлив живот и дълголетна изява в тяхната професия. Красотата в това да си модел не е в качването на подиума, за да представиш някое дизайнерско облекло, а във възможността една личност да разкаже история със своята „атипична“, уникална, а затова и запомняща се външност, която казва, че е различна, но е и като всички. Това послание е предадено основно през личностите на популярните модели: Алекс Бруни, Ян де Вилньов, Филип Дюма, Колийн Хайдеман, Тес Холидей, Стефани Ланг, Ясмина Роси, Дафне Селф.
„Вечна красота“ е като реклама на красотата. На тази, която принадлежи на всички, тази, която се намира извън записаните размери и години като стандарт. Затова красотата е и в днешния свят на модата, който продължава да се установява и да създава. А той е документиран във филма чрез интервюта и наблюдения на съвременния живот на професионални модели, които следват и показват все по-достъпното „модно“ за всички.
Гледайте филма „Вечна красота“ на 17 март от 21 часа в Дом на киното или на 18 март от 18:30 във Френски институт – кино „Славейков“
Иранският режисьор Али Джаберансари и „мимолетната природа на щастието“
С режисьора на „Техеран, град на любовта“ Али Джаберансари се срещнахме броени часове преди първата прожекция. София е третият фестивален град след Лондон и Ротердам, където филмът ще бъде видян. Филмът е британско-иранско-холандска копродукция. Създателят му е живял цяло десетилетие в Канада, за където заминава с родителите си на 16-годишна възраст, от 10 години живее в Лондон, а се чувства най-вече гражданин на света, което му дава една интересна гледна точка към съвременните измерения на собствената му култура и собствената му родна страна.
Г-н Джаберансари, нека започнем от интересните персонажи във филма ви.
Героите на филма ги измислих аз, като после доразвихме образите им заедно с Мариам Наджафи – съсценаристи сме, както и приятели още от университета. Първоначалното ни намерение беше да обърнем внимание на този специфичен тип хумор, който не мисля, че съществува в достатъчна степен в иранското кино днес. Имам предвид, хумор, който е по-абсурдистки, повече в духа на скандинавското кино или на Джармуш, защото повечето комедии, които се правят в Иран за домашната публика през последните години, сякаш залагат повече на фарса, а абсурдизмът и естетският черен и хладнокръвен хумор напълно отсъстват.
Историите са три, като локациите са много специфични от социална и дори социологическа гледна точка. Как ги избрахте?
Смятам, че самите герои се родиха от идеята ми за тези места, които изобразяваме. Аз самият не живея в Иран от края на 90-те, поради което (въпреки че се връщам по 2-3 пъти годишно) гледната ми точка е донякъде на външен наблюдател. И наблюдавам клиниките за разкрасяване и пластична хирургия, в каквато работи като рецепционист Мина (главният женски образ във филма – б.а.) – през последните 10-15 години те са нещо доста общовалидно в Иран. Другият тип място, което ме интересуваше, е джамията, където друг важен персонаж във филма – Вахид – е религиозен певец, на когото се налага да се преквалифицира от изпълнител на погребални песни в сватбен певец. Занимаваше ме това разделение по полове, което го има в Иран навсякъде – мъжете и жените седят отделно в джамията, в автобуса и дори по време на сватбената церемония. Третата локация – спортната зала – е нещо доста характерно за модерните времена в Иран, говоря наистина за последните години. Поради отсъствието на нощен клубен живот, тези зали за бодибилдинг са изключително популярни като места за социализиране, един вид социални клубове, където тренираш, но и разговаряш с приятели в сауната, а после и на по питие (смуути, разбира се). Тези социални клубове се посещават, естествено, и от по-възрастни господа, в зависимост от финансовите възможности и това към коя социална прослойка спадат… Но да, и тримата ми герои принадлежат на тези специфични места, като историята на всеки от тях е изградена върху идеята за несподелената любов. Всеки от тях е самотник и търси някого в огромния Техеран, със съответната надежда, и тогава…. Няма да развалям удоволствието на зрителите, като им разкажа предварително края… Да, във филма има много хумористични и абсурдистки моменти, които поставят въпроса за мимолетната природа на щастието.
Доста различен като насока е филмът ви от последните големи ирански продукции, които гледаме по фестивали – тези на Джафар Панахи, на Асгар Фархади. Дори в цветово отношение – въпреки душевния смут на всеки от героите, ние виждаме през очите им един Техеран, който определено бихме посетили с удоволствие…
Бих казал, че това беше съвсем преднамерено – искахме да направим един такъв различен филм. Конкретно след големия международен успех на Фархади, много от филмите от Иран, които получават отзвук по фестивали, са именно тези дълбаещи в сърцевината социални драми, които са изключителни, лично аз харесвам много от тях, но за нашия филм чувствахме, че търсим нещо друго, а не изобразяването на суровата реалност в Иран. И мисля, че причината да усещам нещата така, е именно защото аз самият не живея постоянно в Иран и не познавам точно тази действителност от първо лице – не би било автентично, ако създам такъв филм. Моите колеги, които живеят тази реалност като ежедневие, биха направили много по-добра социална драма, отколкото аз. За тях това е дълг, необходимост, спешност – да говорят за социалните и политическите проблеми. Аз от друга страна хем съм външен човек, хем се отъждествявам с иранската култура, към която принадлежа, и това ми дава свободата и дистанцията да направя един по-хумористичен коментар върху иранското общество, не да се надсмивам над проблемите, естествено, а да предизвикам усмивка у публиката и да се смеем заедно на самите себе си.
Споменахте скандинавския хладнокръвен хумор като влияние и светоглед, но ако се върнем към по-ранното творчество на някои ирански класици, като Мохсен Махмалбаф примерно, и там ще открием това черно чувство за хумор и абсурдизма...
Не в най-ранните му филми, посветени на революцията, но във филма за Насер ал-Дин Шах („Имало едно време кино“ от 1992, показван на София Филм Фест преди повече от 15 години), принца, за когото много хора казват, че е въвел Модерността в Иран, но не е знаел как да я употреби. Това е една от любимите ми ирански комедии, но и при други наши класици – дори при Киаростами, чиито филми съвсем не са комедии, може да бъде открит този деликатен, ефирен хумор, който мисля, че сме го позагубили през последните години. А ми се иска по международни фестивали да виждаме и такива филми, идващи от Иран.
Понеже споменахте Киаростами, в биографията Ви пише, че той е причината да за захванете сериозно с кино.
Посещавах негови лекции в продължение на една година в Техеран, това беше дори преди да се запиша в Лондонското филмово училище. И всъщност първите си опити да режисирам са от тези уъркшопи на Киаростами. Той е един от първите хора, на които съм показвал тези свои опити. В онези години той беше моят идол. Не мога да кажа, че не съм повлиян от него, но нека го поставим така: през годините се научих да се възхищавам и от други режисьори. Самият Киаростами неведнъж е заявявал, че Каурисмаки е един от любимите му режисьори, което отново ни връща на темата за хладнокръвния абсурдистки „северен“ хумор.
Двете прожекции на филма „Техеран, град на любовта“ в рамките на Международния конкурс на 23-ия София Филм Фест са ДНЕС, на 14 март, от 15.30 и от 21.00ч. в Дома на киното.
„Първото движение на неподвижното“ – свят създаден от звука
Историята на Шелси, познанствата му с хора като Жан Кокто и Вирджиния Улф, годините на първоначалната му популярност преди психическия му срив в средата на 40-те, интересът на днешните композитори към произведенията му, силно изпреварили времето си, всичко това остава извън филма. Това е лицето, което Шелси желае да изтрие от света. Вместо това, чуваме гласа му на записи, в които разказва спомените си от този и предишни животи, и разсъждава върху трансцеденталната сила на звука, способността му да създава светове.
Взел за отправна точка образа на Шелси, който си е създал като дете, режисьорът Себастиано д’Аяла Валва решава да вникне в това, което като десетгодишен го е разтърсило. Среща ни с музиканти, белязани за цял живот от музиката на Шелси, но се фокусира върху самия звук. „Първото движение на неподвижното“ вълнува именно с тази среща, а животът сякаш сам се подрежда около нея. Звукът оформя реалността, точно както и Шелси е вярвал, природата имитира музиката, а духът на композиторът сякаш бди над филма.
Подобно на търсенията на Джачинто Шелси в музиката основана само на един тон „Първото движение на неподвижното“ избира да се съсредоточи само в един аспект от образа на композитора и да го доразвие, да създаде около него атмосфера от неземен звук. Резултатът е филм – музикално произведение, а духът на Шелси като че сам поставя финала.
Гледайте „Първото движение на неподвижното“ на 20 март от 16:45 в Дом на киното.
„Доверие“ – за единството и отношенията
„Най-важното нещо в живота е единството. A за единството, най важното нещо е доверието“
Това ни заявява дебютния филм на Турската режисьорка Сефа Йозтюрк. „Доверие“ среща първата си международна публика в лицето на зрителите на София Филм Фест, което поставя и първото ни предизвикателство пред този изключителен филм.
Още с встъпителните минути сме изправени пред смущаващите идеи на Али. Той живее с Мерием и отглежда детето ѝ от Ферит, който тъкмо се е завърнал в града. Ферит е очевиден „играч“, който се връща с бизнес план под предтекста, че иска да види детето си. Али го кани в дома си с Мерием, без да я попита и дори ги оставя да разговарят, излизайки за работа, като поставя първото изпитание пред доверието си към неговата любима. Междувременно Ферит замесва всички в местна бизнес далавера, която е последвана от мистериозно убийство, в което сякаш всеки е потенциален заподозрян. Сефа Йозтюрк изгражда един много добър психологически трилър, който обръща представите ни за очакваната битова драма и ни превръща в активно действащо лице на филма.
„Поумнявай, поумнявай. Не ги знаеш тези неща, докато си млада“, твърди най-възрастната жена във филма, която наблюдава тихо нахлуващите възможности за трагедия. Вероятно в ранните си години всеки е чувал тези думи и се е старал да ги опровергае, както успешно успява Сефа Йозтюрк в първия си филм „Доверие“.
Гледайте филма „Доверие“ на 27 март от 18:00 часа в Euro Cinema.
Главен редактор: Милан Миланов
Автори: Цветан Цветанов, Яна Пункина, Десислава Томова, Марио Томчев, Тодор Бодуров, NOL
Фотографи: Боряна Пандова, Иван Дончев, Огнян Стефанов, Мариана Жижанова, Виктор Кожухаров, Мария Ангелова, Данислава Делчева, Любо Йончев и екип
Стилов редактор: Милан Миланов
Дизайн и предпечат: Александър Рангелов
Печат: Дедракс
Издава Арт Фест